Славеят на свободата: Гласът на Андерсен срещу фалша
„Щастието дойде при мен в образа на Муза, която ме дари с богатството на приказките.“
Ханс Кристият Андерсен
Андерсен е първият европейски приказник, за когото всекидневното и битовото са места и на магическото. Докато във фолклорната, традиционна приказка магията се нуждае от друго, отвъдно пространство, при Андерсен тя не напуска нашия свят — всекидневието. Битовото се превръща в убежище на магията. Това противоречие между романтичното и реалистичното, между магическото и битовото, присъства във всички негови приказки.
Отличителна черта на творчеството на Андерсен е неговият демократизъм и човеколюбие — в приказките му откриваме прогресивните идеи на епохата. Сам изпитал горчивините на бедността и социалното неравенство, Андерсен цял живот се бори за защитата на „малкия човек“ и проявява най-топло съчувствие към обикновените хора. В приказките си той осмива кралската власт и висшите класи, създавайки остри сатирични образи на пороците и фалшивата благопристойност на „висшето общество“.
„Няма по-хубави приказки от тия, които създава самият живот“ — тази мисъл на Андерсен е основен мотив в цялото му творчество. Живият език, свежият хумор, поетичните описания, бодрото чувство към живота и безкрайната обич към обикновения човек са движещите сили зад вълшебния свят на Андерсеновите приказки. Син на обущар и поет на народа, той неизменно подчертава съчувствието си към бедните и угнетените, бичува високомерието и самодоволството. С изключително майсторство Андерсен изобразява човешките слабости и добродетели — под перото му, сякаш докоснати от чародейна пръчица, оживяват дървета, цветя, пумпали, топки, дебели игли и сребърни парички…
Могъщ магьосник на словото, Ханс Кристиан Андерсен е извел не едно поколение към бреговете на доброто и справедливостта. И днес той води новите поколения натам — със своите приказки, които утвърждават вярата в човека, в творческите му сили и в тържеството на човешкия напредък. Много народи по света наричат Андерсен „нашият приказник“, въпреки че името му е неразривно свързано с Дания. За мнозина неговото творчество е най-скъп спомен от детството — първата книга, първото литературно вълнение…
В една от най-хубавите си приказки — „Славеят“, Андерсен разработва любимата си тема за ограничеността и глупостта на високопоставените. Типично за него, „вълшебният предмет“ тук не е златен артефакт, а най-простото, крехко, нежно и живо същество — славеят.
Приказката започва с описание на порцелановия палат на императора, подчертавайки неговата красота и крехкост. Неслучайно дворецът е от порцелан — символ на аристократичен разкош и елитарност. По онова време цената на китайския порцелан дори надвишавала тази на златото.
Главни герои в приказката са не само славеят, но и самият император. Авторът не описва личните качества на владетеля, а единствено неговите притежания — градината, дворецът, богатствата му. Градината, която притежава, е безкрайна, подобна на райската, с най-чудни цветя, към които са привързани звънчета, за да привличат погледите.
Тази картина е белязана от романтичния естетически идеал. Именно тук вълшебният свят на Андерсен се преплита с литературното направление Романтизъм и разпалва въображението на читателя. Градината стига до самото море, където — далеч от лукса — едно обикновено, невзрачно на пръв поглед същество е свило своето гнездо. Не порцеланът или градината възхищават хората, а славеят и неговият ангелски глас.
Туристите, заслушани в песента, възкликват: „Ето това е най-хубавото от всичко!“, а бедният рибар възторжено казва: „Господи, колко хубаво пее!“. Славата на славея бързо се разпространява, за него се пишат книги, докато императорът дори не подозира за неговото съществуване.
Когато той разбира, нарежда на първия придворен да открие и доведе птицата. Така Андерсен изобличава високомерието, арогантността и ограничеността на придворните. Един от тях, описан като „толкова важен, че ако някой по-долен от него се осмеляваше да го заговори, отговаряше само с ‘Пф’“, търси птицата на най-неподходящите места — коридори, стълби, зали — доказателство за невежеството на висшето общество.
Само едно бедно момиче знае за славея. То няма надменния, затворен поглед на аристократите, а способност да съзира красотата. Тя води придворните до мястото, където пее славеят. Андерсен описва детайлно гората, а глупостта на придворните изпъква още повече, когато объркват песента на птицата с мучене на крава и крякане на жаби.
„Никога не съм си го представял такъв. Каква проста външност!“, казва един от тях. Предубедеността им пречи да разберат, че нещо толкова обикновено може да е красиво и велико.
Истинската награда за славея не е златният пантоф или животът в двореца, а щастието, което носи на хората. Въпреки това, когато получават механичен, обсипан със скъпоценности изкуствен славей, всички го предпочитат. Истинският отлита, отказвайки да бъде притежаван.
Само бедните рибари не са заслепени: „Добре пее и песента му прилича на другата, но все пак нещо му липсва!“. Това, което липсва, е душата — онова, което прави изкуството истинско.
Изкуственият славей се чупи и не може да бъде напълно поправен. На финала, когато императорът лежи на смъртния си одър, изоставен от всички, славеят се завръща. С песента си прогонва Смъртта и спасява императора. Но отказва да остане — свободата и любовта към хората са по-важни от богатството и властта.